Вземане - даване

Основен принцип в природата е, че нищо не се създава и разхищава  напразно.
Всички природни процеси са подчинени на идеята, че всяка смърт е живот.

На мястото на всяко отнето нещо идва друго, което да го замени, за да се запази крехкият баланс на толерантно съществуване на всяка една форма на живот.
В този смисъл можем да говорим дори, че в природата  не присъства феномена на отпадъчния материал.
Единственият отпадъчен материал на природата – това са морално остарелите и форми, които днес са изложени в музеите по естествена история и илюстрирани в книгите на Дарвин.
Отпадъчния материал от природата сме го изровили, складирали, анализирали и сме достигнали до изводите, че и ние няма да сме вечни.
А ни се иска.

Може би точно поради този страх, че борбата за оцеляване на тази планета няма да ни подмине, ние хората нямаме равни на себе си в това да нарушаваме всякакви природни процеси.  Човекът няма равен в мащабите си да променя околната среда и да я нагажда според собствените си представи за еволюция.

До тук добре, но  какво се получава.

Тази тенденция на откъсване от естеството, започва сериозно да става тревожна. И то не само с материалните си прояви, но дори и с моралните. Оказва се, че нашата недалновидна мисъл ни е скроила лоша шега: увличайки ни да строим един по-комфортен свят, ние всъщност рушим вече съществуващия. Изглежда, че не сме съзнателно израстнали до там, че да можем да обслужваме собственият си технически напредък.

И така, след като създадохме редосеялката, корабоплаването и леенето на стомана оцеляхме, но  след като създадохме синтетиката, вече можем да се обявим за вечни.
И когато някой ден археолози намерят неопровержими доказателства за нашето съществуване- найлонова торбичка и ще могат да отсъдят за това, как сме живяли. Но това едва ли ще е всичко, което ще намерят. По-вероятно е да намерят милиарди наелонови торбички и безкрайно много други бионеразтворими неща...  И ни следа от нас.

Къде в цялата история за борба за оцеляване прекрачихме границата и превърнахме надмощието, което имаме над природата в самоцел? Самоцел в такива измерения, които да докарат примерно днес в Дубай ски-писта, в Холандия планина, а в океана нови континенти. И пак се питам- кому е нужно това?

Разбира се нашата видова уникалност се харектеризира освен със всичко друго и със способноста да сме творци и да проявяваме въображение.  Строителството е дейността с която най-ярко демонстрираме цивилизационното си присъствие. Тя е дейността с която най-много експериментираме, но и дейността, чиито неуспели експерименти или морално остаряли такива, създават най-големия по обем отпадъчен материал.

Така че, ако ще трябва нещо да се променя, то да почнем от там.

Надявам се тук да отворя една по-дълга тема за алтернативните технологии и практики в строителството. Но нека да не ги наричме с тази гръмка дума “алтернативни“,  в крайна сметка повечето от тях са добре забравени стари и оптимизирани.

To be continued… 

На сила хубост не става

Всеки редовен човек, с по-голям или по-малък кредит в банката, си е мечтал поне веднъж в живота, с поглед зареян в тавана, как ще изглежда къщата мечта, която ще си построи някой си ден Х. Какви покривчета ще има, какви мазилки в банята, какви дървени капаци на прозорците ще и тури, та дори и смели мисли за цвета на покривките в трапезарията- резида (напоследък по списанията за интериор са много модерни)... такива ми ти работи. Идилия.

И един ден работата опира до решение – да наистина ще си строим къща, но тогава опира и до архитекта- някакъв чужд човек, който се намесва в живота ни и се опитва да го, хм... проумее.

И тук сценария на драмата може да се равие в два доказали се варианта:

Вариант 1. Архитектът прави на пух и прах вашите мечти и се опитва, да ви убеди, че дървените капаци са старомодни и е по- добре да живеете в стъклена кутия с видим бетон на тавана и екстравагантни дизайнерски бели мебели, които се цапат при всяко сядане върху тях.

Вариант 2. Архитектът казва „ да, да...“ на всичко което поискате и „ незнам “ на всичко, което попитате и в крайна сметка реализирате и узаконявате 3 проекта, строите половин и на следващата годна почвате да го преустройвате.

Поставя ли се на мястото на клиента и на мястото на архитекта  ми става ясно , че всеки от тях си има гледната точка  да изисква редица неща.

Аз като клиент и обитател на моята си къща имам право да решавам искам ли или не искам дървените капаци за които съм си мечтал. И ако искам къща на село със зидани дувари и кирпич, никой не бива да ме убеждава да живея в стъклен дом. От друга страна като архитект понякога не мога да проумея, как някои хора могат да се увличат по неща, които първо са неудобни, после скъпи и трето безкрайно неестетични. (Само да спомена , че в случая не става въпрос за дървените капаци. Дървените капаци са си съвесм ОК.)

Явно не винаги има съвместимост на идеите. Подходим ли с неразбирателство от началото е ясно , че накрая ще реализираме нещо напук или с много компромиси и никой няма да заспи с  чуство на удовлетвореност.

Къде тук има място за един Вариант 3?

Да започнем от начало.

Аз съм инвеститор и ще строя. Има задължителни неща, които трябва да направя преди да тръгна да търся някой да проектира мечтите ми. Това са няколко важни въпроса, на които трябва да си отговоря в началото и които ще ми облекчат живота, както и живота на архитекта, както и жвота на внуците, вероятно, защото да строиш къща е решение с последствия за години и поколения напред.  Хубаво е да се замислим над това.

Първо трябва да си определя бюджет. Второ трябва да определя заданието на проекта.

Тази, като че ли извънземна дума „задание“ включва  най-общо описание на какво ще строя. Ама не как си го представям в резида и дърво, а за какво ще ми трябва . Демек какъв проблем трябва да си реша, построявайки го. Строителството на къща е далеч от самоцел, макар че има доказателства и за обратното.

Какво ще строя: къща за себе си или  къща за децата (колко деца, колко големи), или за компанията (коя компания? моята или на жената или двете заедно). Къде ще я строя: в палнината на село, в града,  на морето. Вярвайте ми, колкото повече информация обработите толкова по-добре . Всичко има значение. Пакетирайте всички тези мисли и отидете да си намерите архитект, който да ви помогне. Намерите ли архитект се гответе да преживеете една дълга връзка.

Връзката архитект– клиент е безкрайно задължаваща и емоционално натоварена, особенно щом става въпрос за личното ви пространство– къщата. Знам от личен опит, че обикновенно лисва достатъчно диалог, в сучаи, в които клиентът си мисли: наемам си архитект, обяснявам за дървените капаци и останалото е негова работа (да чете мисли например). Моята работа е тази да се правя на този, който дава парите и да пришпорвам процеса. За жалост после излиза друго и почвате да перустройвате на втората година.

Щом ще си строите къща за себе си, драги клиенти, ще се наложи да се доверите на тоз човек- архитекта и да го допуснете в личния си живот, много повече отколкото сте си предстявли. Колкото повече информация за вас и за всичко, което ви вълнува има в наличност, толкова по- верятно е да се вземат правилните решения за куп неща. Приемете го като ваше задължение и няма да съжалявате.

В крайна сметка, това което всички някак си НЕ разбират, е че архитектурата не е естетиката на комбинацията на цветовете на покривките и килима, а начин да се решават проблеми. Устройството на бита е генералният проблем на живота ни и за това е безкрайно деликатно, когато трябва да го поверим на някой друг.

Архитектурата е деликатно нещо, дами и господа.

Помислете си само, този човек, който проектира вашата къща до голяма степен влияе  на това, как ще живеете в нея от тук нататък. Как ще готвите, посрещате гостите си, отглеждате децата си, ако щете. Добре е да помислите за това преди да решите как да инсценирате взаимоотношенията с него и изобщо, кой да бъде той.

Разликата между много добрият архитект и безкрайно добрият архитект на къщата ви е тази , че освен всичките си качества и компетентности, които трябва да притежава,  това е този на който му пука за вас. 

Сега към архитекта:

Сигурно най- трудното нещо на света е да кажеш „не“. И то да кажеш „не“ на хонорара.

Мили колеги, архитектурата е принципна професия. Като такава е просъществувала във времето- като рефлекс, но и като регулатор.  Когато нечия безумна идея не е по силите на вашите естетични и функционални рецептори, възпротивете се на тая работа, аргументирайте се и ще имате шанс да промените нещо към по-добро повече,  от колкото,  ако веднага се съгласите под страх, че други 3 ма архитекта ви дебнат, как ще изпуснете хонорара.

Въпреки всичко съм на мнение, че нещо, колкото и да не ви е по вкуса, може да се превърне във вдъхновение. Дори да се отнася за балюстрадни парапетчета от непривично естество. Добрият архитект трябва има търпение в повече и да приема предизвикателства от подобен характер, стига да може да ги овладее и превърне в нещо стойностно. Когато сте честни с клиента си и той е разумен човек, можете да стигнете до диалог, който да постигне нещо, ако не друго то поне уважение. Ако не- диалог няма , но има има желание за изява на кича и на комплекси от всякакво естество на всяка цена, то бягайте на далеко. Има опасност да проектирате и реализирате хонорар за няколко месеца луксозен живот, но някъде ще стърчи ваше творение, което може да ви надживее и да достигне до поколенията и след вас. Избирайте значи.

Животът е кратък, изкуството– вечно.

АРХИ...кво?

След  края на измислената строителна тупордия в нашата държавица ( така нареченият  строителен бум) се събудихме всички с нови апартаменти, нови съседи, нови дългове към банките и нови течове в покрива.

Ерата на строителството освен , че не успя да реши социално- битовите ни проблеми  по стария модел на петилетката, и то смятам да отбележа, че такива проблеми за решаване тъй или иначе нямаше, или те бяха от всяко друго , но не и от жилищно естество, ( кажете ми, какво се построи, за да се повиши качеството на средата в която живеем, например?) освен това, значи, успя да ни създаде само безкрайно много нови главоболия. Като започнем от най- главното: пренаселването на столицата с устроени врата до врата ( балкон в балкон)  хора, които принадлежат към свободните хоризонти в провинцията много повече, отколкото към неконкурентната градска среда, в която са се захвърлили да си търсят късмета.

И така на първо място сътворихме си един гигантски дисбаланс от демографско- икономическо естество, който почна да ни накланя застрашително към потъване. От друга страна, за да балансираме с тежестите  реализирахме една Велика Бетонна Българска Стена от север та до юг на Черноморието. Гениaлната идея беше да развием топ туризма, но тя освен че ни отдели завинаги от морето ни докара куп скандинавски главоболия , изтрезвителни и понятия като „балконинг“.

А и не на последно , да центрираме в територията народна  и да не остане някой курорт  и неговите предприемчиви обиталели  разочаровани, успяхме да изорем последните запазени автентични къщи в Банско, Смолян и сие и да поналеем бетонец по пистите. Последното нямаше да е чак толкова лошо, особенно за тълпите почитатели на ски спорта и на „народните“ цени, ако планината не започна периодично да затрупва всяка пролет петзвездните хотели – нашата гордост- с речни насипи и кал  и с скандала с Натура 2000 не ни докара нови главоболия с Евросъюза.

И така след уталожване на строителните пушъци и дърпане на чертата, много хора разбира се почнаха да си задават въпроса, за чий * трябваше да се случи това и разбира се да се оглеждат и да се сочат с пръст кой за какво бил виновен.

Разбира се строителството беше и е по цял свят един от най- удобните начини за препиране на пари. ОК така се случи и при нас, няма да изпадаме в подробности. Но защо при положение, че се построи толкова нещо с тия свободни капитали се построи ТОЧНО ТОВА. Това ли беше най- доброто което бум-поколението успя да измисли и осъществи. Това ли бяха хвъркатите идеи  и компетентност  на съвременния български архитект?

Това че някой ми се оправдава, че зарад парата и благото на семейството си е бил принуден да маже пeмбени мазилки и да кичи балкончета с балюстради ни най- малко не мож ме трогна.

Всъщност за да не се увличам искам да кажа , че целта ми тук от началото не беше да хуля този и ози кой какво направил и не направил. За целта си има други сайтове, които редовно следят и критикуват и аз ги поддържам с две ръце. Но драмата е , не че ясно виждаме всички кое как не се прави. Ясно. Как се прави обаче, това е въпросът, който ме тормози, че никой не го тормози...

И понеже често разсъждавам над този въпрос, реших да споделям някои изводи тук. Надявам се тези теми да са градивни и инспиративни много повече отколкото укорителни и демотивиращи, както и любопитни не само за колегията.

Съществува една такава голяма неизвестна за предмета на дейността на архитекта. Някои разбира се ще се огледат наоколо след уталожване на  пушъците и ще вдигнат рамене и ще кажат, че от тях няма полза или тя е толкова, колкото да  помогнат да се узакони  барачката до гаража в двора. Други със страхопочитание гледат на нас, като на някакви свръх технолози, боравещи с ракетна техника софтуери, други виждат в нас абстрактни артисти, реещи се из небесата на теориите и прочие. Всичко това може донякъде и да е вярно. Ние архитектите  наистина сме артистични свръхтехнологични узаконители на барачки, но това съвсем не е това, което се нарича правене на архитектура. Иска ми се да повдигна завесата на тази мистерия, така че да хвърля светли а върху това „как се прави“. Макар, че за мен по- голямата, грандиозната „конспирация“, стояща зад дейноста на архитекта, е не „как?“, а  „ЗАЩО АДЖЕБА Е НЕОБХОДИМО?“.

И така, ако успея да предизвикам интерс и да намеря някакъв си начин да обесня що е то архитектура и има ли почва тя у нас, мисля, че ще постигна сближаването между две основни фигури на сцената а именно: архитектът  и неговият клиент.  И понеже мисля че това е една от най важните сглобгки в изграждането на условията за създаване на истинската и добрата архитектура, то пожелайте ми успех.