Еко героите на нашето време

Преди месец  по повод  архитектурната седмица в София попаднах на дискусия за устойчивата архитектура. 

Разбира се много се изговори за това как ще трябва да работим за светлото бъдеще на качествената среда. Не че до сега не сме работили (има колеги които отдавна проектират неща в категорията "качествени"), но вече и по документи да работим. С доказателства за качеството. С цифри и точни данни. Примерно колко въглеродни емисии отделят при производството си 25-те квадрата покривна изолация, която сме приложили в малкото си еко- проектче.  И как това влияе позитивно на средата в която живеем. Коментираха се проекти на къщички със слънчеви панели по тях, фотоволтаични керемиди, градинки с биоразнообразни цветя...

 Почнах да се замислям дали архитектите не сме малко смешни в опитите си да упражним влияние върху реалните проблеми, проектирайки малки соларни къщички и по този начин си присвояваме право да се бием в гърдите че сме спасили страната от екологична катастрофа.

Замислих се извън контекста на позитивната ни сбирка за АНТИ-тезата на устойчивата архитектура.

 Дали в скоро време някаква нелепа сграда ще бъде естетически обоснована само защото фасадата и е фотоволтаична от югозапад? И всички ще ръкопляскаме че разходът и за тока  е паднал от 20 на 15 лева на месец.

Прокламирането на тая еко-архитектура на всяка цена започна да ми прилича на маркетингово облъчване повече, отколкото на реална задача. В крайна сметка, появява се поредният разход за издаване на поредния документ и поредната възможност шайка хора сдобили се с права да издават сертификати да ни одират кожата за тази услуга. В името на екологично чистата нискоемисионна България.

Междувременно  парк Пирин продължава да се обезлесява и канализацията на Слънчев Бряг да се излива на плажа. Но това май беше друго нещо...

Къща от слама

Говорейки за първичните материали няма как да не споменем  и един материал , който преживява вторичен разцвет в сферата на екологичното и нискобюджетното строителство.

Става въпрос за строителство със сламени бали.

Много хора скептично ме уверяват, че строителството с бали не е традиционна практика и затова ме му хващат вяра.

Вярно е, че механизираното пресоване на слама се въвежда чак към края на 20 век, а много след това започва използването на сламата в този формат като строителен материал. Така, че не можем да говорим за традиции в технологията.

Но пък можем да говорим за традиции в използването на материала.

Ето примери за това:

В днешно време, форматирането на сламата в блокчета с еднакви размери прави работата с нея оптимална.

Размерът им варира, но обикновено са 50х50х100см. Дебелината на една такава стена до голяма степен определя и добрите изолационни показатели.

Приблизително коеф. на топлопроводимост е около  λ= 0,08 (W/m.K), като той зависи от посоката на стеблата.

При дебелина от 50 см това се равнява на U=0,16 (W/m2k)*

*Нормативът е U=0,35 (W/m2k) външни стени, U=0,28 (W/m2k) обитаеми покриви

За сравнение можем да споменем, че каменната вата е с  λ= 0,04(W/m.K)

Друго притеснение е , че сламата е горим материал. Сламата е част от пълнежа на стените и винаги е покрита от слой глина или друго покритие, което я пердпазва от неблагоприятни климатични условия. В този смисъл достъпът на кислород, необходим за нейното изгаряне е ограничен. Изледвания на  стена от сламени бали покрита с глинена мазилка, класифицират 
този сегмент с пожароустойчисвост клас B (трудногорими продукти с много ограничен принос за неконтролирано горене)

Сламата от ръж практически е без хранителни качества и затова не е интересна за гризачите. Препоръчително е балите да се прегледат за остатъчни материали от плевели или семена, които в последствие могат да създат проблеми.

Балите като конструкция.

Балите могат да изграждат директно носещата конструкция. От гледна точка на бюджета това е най-евтиният метод за строителство, но той има и своите недостатъци, особено когато се касае за строителство в сеизмично активни райони.  Тъй като конструкцията се крепи основно на сламата за нея трябва да се отделят много грижи. Предпазването и от повреда и мокрене по време на строителния процес е много важно. Недостатъците са също, че отворите в стените могат да имат ограничени размери. Крайната визия е подходяща за проекти с органични форми, тъй като точността на геометрията трудно може да се контролира.

Балите като пълнеж.

Друг е случаят когато имаме носеща  дървена  конструкция, където балите се явяват пълнеж и не участват пряко в носимоспособността на стените.

Тук има също разновидностти. Подобно на техниката за трамбоване на земя, сламата, не форматирана на бали може да се уплътява между предварително изградена решетка от летви, които след това се поквиват с довършителни слоеве. Това дава и възможност вътрешни стени, които нямат нужда от изолационни качаства да бъдат по-тънки.

В друг случай се използва отново носеща конструкция но останалото се изгражда от бали. В този случай се изисква предварителено в проекта да са заложени размери , кратни на размерите на балите.

Пресовани бали.

Заради куп добри изолационни характеристики и факта, че матерала е ефтин и биоразградим оптимизацията на строителството започва да навлиза във фабричното производство на  готови елементи. 

Това може да са стуктурни панели, може да са само изолационни покрития, от пресовата слама.

Ето няколко съвремени примера за строителство със слама.

Straw Theatre by Salto Architects

Straw Bale Home in Sonoma County

Kengo Kuma, Japan

BaleHaus@Bath

BaleHaus@Bath

 

genius loci *

Пред проектните проучвания са свързани с доста анализи на мястото.

Обикновенно от скицата издадена от общината и геодезичната снимка разполагаме с точните му размери ширина, дълбочина, денивелация, изобщо куп количествени характеристики.

Но дали данните за тези параметри са достатъчни, за да направим оптмалният проект за дадено място и какво всъщност означава това? Дали означава само да наместим нашата сграда в рамките на КИНТ-а, плътността на застрояване и котата на корниза, които са ни зададени?

Какво се крие зад понятието “място”?

По какъв начин архитектурата се обвързва, адаптира или интервенира в контекста на мястото в което е разположена.

Мястото е локация.

Мястото има своите конкретни геометрични данни, разположение и форма, граници и достъп, по които да може да бъде намерено, когато се ориентираме в картата.

Но мястото не е единствено картографско понятие, то е и местност. То е обвързано и зависимо от околността.

Когато описваме дадено място обикновенно описваме нещата които то съдържа или които го заобикалят:  ландшафт, сгради, фасади, материали, цветове, гледки.­

Всичко, което създавме на нашето място ще има отношение и ще оказва влияние и ще се влияе от нещата които го заобикалят.

Мястото не е статично.

Неговите физически характеристики се променят в зависимост от тектониката, смяната на годишните времена и смяната на деня и ноща, намесата на хората. Изсичането или залесяването на една гора, пресъхването на поток, свличане на земни маси или покачване на подпочвените води, всичко това променя облика на мястото.

Неговите стойностни характеристики се определят от демогафски, културни и политически феномени. Обезлюдяване на районите, занижени икономически показатели и други негативни влияния намаляват стойността и значимостта на дадено място, а примерно строителството на инфраструктура или откриването на нови туристически маршрути дават възможност за по-добра реализация на мястото.

Мястото има своето предназначение за ползвателите.

Жилищно място, туристическо място, земеделско, място на преминаване на миграционни потоци на различни животински видове и пр. Понякога функциите, които сме замислили да осъществим са съвместими, понякога след анализи на ситуацията се оказва, че не са.

Мястото има свой собствен живот. То може да притежава статични, но и променливи функции и да бъде арена на различни урбанистични сценарии. Например един площад може да бъде всяка сряда пазар, всеки месец циркова площадка, всяка зима ледена парзалка и пр.

Мястото има символика.

То е нечие родно място или място на исторически събития, духовно място, културно място.

Чрез архитектурата показваме отношение към дадена тема или събитие свързани с това място. Интерпретирайки символите на дадено място, ние ставаме  и проводник на послания.

Мястото има характер. Може да бъде уютно, страшно, приветливо и в крайна сметка е субективно възприемчиво.

То носи атмосфера, която не може да се измери с количествени, а с качествени показатели, които са отделни за всеки, който го наблюдава и изживява. Всеки от нас в зависимост от мирогледа и настроението си възприема  дадено място.

И обратно всеки в зависимост от даденото място може да промени настроението си. А може би и мирогледа.  

*genius loci (лат. духът на мястото)

Първични материали

Една трета от населението на земята живее в къщи от........

кирпич. 

Този благодатен материал влиза в широка употреба още през древността в Египет, Месопотамия и долината на Инд.

Днес  това е история. Ще се опитам да я разкажа отново с помоща на няколко примера от съвремието.

Но първо- какво е кирпича?

Това е смес от глина , пясък, тор и слама. Познат ни е още от къщите на село, където обикновенно в съчетание с плета служи за пълнеж между дървената конструкция на стените,  или под формата на кирпичени тухли, печени на слънце изгражда цели стени и зидове. По други географски ширини са разпространени и форми като трамбоване, навиване и всякакви други, изобщо богата палитра от техники и приложения – подове, носещи и неносещи конструкции, тавани, сухо строителство мазилки. Изобщо въображение да имаш!

Главната особеност на този материал се състои в това, че той е суров. Единствената трансформация, която претърпява е да заеме формата която му се придава в зависимост от техниката. Тоест  производство му се нуждае от минимално количество енергия, както и от минимални  транспортни разходи, тъй като компонентите му са в наличност и в неограничени количества практически навсякъде. Освен това за любителите на рециклирането -  разгражда се на 100%, но по-важното е, че е безвреден, не е канцерогенен, притежава добри изолационни качества и чрез дифузионните си свойства поддържа ествествения климат и влажност в помещенията.

Кирпича е ниско бюджетно решение, и работата с него не изисква специална квалификация.

Това което най-много ме изуми в началото на моето проучване е , какви са въможностите на този материал като конструкция и като визия. За да онагледя ето следните примери от традиционата архитектура:

Това са извадки от архитектурата в Азия, Европа, Африка и Латинска Америка. Оказва се, че с много малки изключения кирпичът е разпространен навсякъде по света.

След индустриализацията на развитите страни, кирпиченото строителство се превръща в отживелица,  дори в символ на немотията.

В  бившите колонии  тази традиция започва да изчезва  под  необуздания внос на западните архитектурни форми и технологии.  

Чак през последните години като че ли вълната от еко последователи започна да обръща внимание отново на този първичен материал- кирпича.

Дали това се превръща в тренд  и ненужно маниерничене или наистина материалът доказва свойствата си?

Случайно имах честа да се зпозная с един от най- дейните привърженици на строителството с кирпич – австрийският скулптор Мартин Раух и да проследя неговата лична мотивация за използването на този материал.

Мартин Раух използва в строителството си една техника, чиято визия най- добре илюстрира естеството на материала. Именно затова оставя материала видим, без да го декорира допълнително, а повърхността му необработена. Техниката се нарича  трамбоване и най общо се се извъшва като в кофражи се насипва по 15 см маса, която се притиска и уплътнява с утъпкване. След като влажността намалее, земната маса стяга от само себе си. Протичащите дифузионни процеси водят до една естествена минерализация в повърхностните слоеве, която предпазва материала от външните влияния и водата.



Звучи просто, но пък е безкрайно ефектно.

Получените резултати  сякаш разказват иторията на земята от която са създадени. Детайла е естествено вграден още по време на строителният процес.

В самото начало той се специализира в изработката само на отделни елементи  с декоративна цел,преградни стени, обекти от интериора, камини.

По- късно започва да строи цели носещи корпуси от кирпич, какъвто е примерно проектът за параклис в Берлин.

На скоро си говорихме за това как строителството е акт на отнемане на част от природната среда и заменянето и с нещо друго. Говорехме си за вземането и даването.
В случая с кирпича се получава, че не го отнемаш, не го премахваш, за да сложиш нещо, което си внесъл от съседната държава например , а само го трансформираш.

Кирпичените къщи, изградени от същата земя, върху която стоят,  се явяват нещо
като интегрална част и заедно с това  продукт на местонахождението си.

Може би работата с кирпич наистина олицетворява  минималното съпротивление срещу природата.

Кирпичената ера се завръща по свой си начин без това непременно да е израз на носталгия от отминалите времена. Необходимостта от подобряване на средата, в която живеем, провокира размисли относно ползите от прилагането на естествените материали. А един от най- естествените, неизчерпаемите, възобновяемите и здравословните безспорно е кирпичът.

Източници:
http://www.lehmtonerde.at/de/
http://www.erden.at/

Вземане - даване

Основен принцип в природата е, че нищо не се създава и разхищава  напразно.
Всички природни процеси са подчинени на идеята, че всяка смърт е живот.

На мястото на всяко отнето нещо идва друго, което да го замени, за да се запази крехкият баланс на толерантно съществуване на всяка една форма на живот.
В този смисъл можем да говорим дори, че в природата  не присъства феномена на отпадъчния материал.
Единственият отпадъчен материал на природата – това са морално остарелите и форми, които днес са изложени в музеите по естествена история и илюстрирани в книгите на Дарвин.
Отпадъчния материал от природата сме го изровили, складирали, анализирали и сме достигнали до изводите, че и ние няма да сме вечни.
А ни се иска.

Може би точно поради този страх, че борбата за оцеляване на тази планета няма да ни подмине, ние хората нямаме равни на себе си в това да нарушаваме всякакви природни процеси.  Човекът няма равен в мащабите си да променя околната среда и да я нагажда според собствените си представи за еволюция.

До тук добре, но  какво се получава.

Тази тенденция на откъсване от естеството, започва сериозно да става тревожна. И то не само с материалните си прояви, но дори и с моралните. Оказва се, че нашата недалновидна мисъл ни е скроила лоша шега: увличайки ни да строим един по-комфортен свят, ние всъщност рушим вече съществуващия. Изглежда, че не сме съзнателно израстнали до там, че да можем да обслужваме собственият си технически напредък.

И така, след като създадохме редосеялката, корабоплаването и леенето на стомана оцеляхме, но  след като създадохме синтетиката, вече можем да се обявим за вечни.
И когато някой ден археолози намерят неопровержими доказателства за нашето съществуване- найлонова торбичка и ще могат да отсъдят за това, как сме живяли. Но това едва ли ще е всичко, което ще намерят. По-вероятно е да намерят милиарди наелонови торбички и безкрайно много други бионеразтворими неща...  И ни следа от нас.

Къде в цялата история за борба за оцеляване прекрачихме границата и превърнахме надмощието, което имаме над природата в самоцел? Самоцел в такива измерения, които да докарат примерно днес в Дубай ски-писта, в Холандия планина, а в океана нови континенти. И пак се питам- кому е нужно това?

Разбира се нашата видова уникалност се харектеризира освен със всичко друго и със способноста да сме творци и да проявяваме въображение.  Строителството е дейността с която най-ярко демонстрираме цивилизационното си присъствие. Тя е дейността с която най-много експериментираме, но и дейността, чиито неуспели експерименти или морално остаряли такива, създават най-големия по обем отпадъчен материал.

Така че, ако ще трябва нещо да се променя, то да почнем от там.

Надявам се тук да отворя една по-дълга тема за алтернативните технологии и практики в строителството. Но нека да не ги наричме с тази гръмка дума “алтернативни“,  в крайна сметка повечето от тях са добре забравени стари и оптимизирани.

To be continued… 

На сила хубост не става

Всеки редовен човек, с по-голям или по-малък кредит в банката, си е мечтал поне веднъж в живота, с поглед зареян в тавана, как ще изглежда къщата мечта, която ще си построи някой си ден Х. Какви покривчета ще има, какви мазилки в банята, какви дървени капаци на прозорците ще и тури, та дори и смели мисли за цвета на покривките в трапезарията- резида (напоследък по списанията за интериор са много модерни)... такива ми ти работи. Идилия.

И един ден работата опира до решение – да наистина ще си строим къща, но тогава опира и до архитекта- някакъв чужд човек, който се намесва в живота ни и се опитва да го, хм... проумее.

И тук сценария на драмата може да се равие в два доказали се варианта:

Вариант 1. Архитектът прави на пух и прах вашите мечти и се опитва, да ви убеди, че дървените капаци са старомодни и е по- добре да живеете в стъклена кутия с видим бетон на тавана и екстравагантни дизайнерски бели мебели, които се цапат при всяко сядане върху тях.

Вариант 2. Архитектът казва „ да, да...“ на всичко което поискате и „ незнам “ на всичко, което попитате и в крайна сметка реализирате и узаконявате 3 проекта, строите половин и на следващата годна почвате да го преустройвате.

Поставя ли се на мястото на клиента и на мястото на архитекта  ми става ясно , че всеки от тях си има гледната точка  да изисква редица неща.

Аз като клиент и обитател на моята си къща имам право да решавам искам ли или не искам дървените капаци за които съм си мечтал. И ако искам къща на село със зидани дувари и кирпич, никой не бива да ме убеждава да живея в стъклен дом. От друга страна като архитект понякога не мога да проумея, как някои хора могат да се увличат по неща, които първо са неудобни, после скъпи и трето безкрайно неестетични. (Само да спомена , че в случая не става въпрос за дървените капаци. Дървените капаци са си съвесм ОК.)

Явно не винаги има съвместимост на идеите. Подходим ли с неразбирателство от началото е ясно , че накрая ще реализираме нещо напук или с много компромиси и никой няма да заспи с  чуство на удовлетвореност.

Къде тук има място за един Вариант 3?

Да започнем от начало.

Аз съм инвеститор и ще строя. Има задължителни неща, които трябва да направя преди да тръгна да търся някой да проектира мечтите ми. Това са няколко важни въпроса, на които трябва да си отговоря в началото и които ще ми облекчат живота, както и живота на архитекта, както и жвота на внуците, вероятно, защото да строиш къща е решение с последствия за години и поколения напред.  Хубаво е да се замислим над това.

Първо трябва да си определя бюджет. Второ трябва да определя заданието на проекта.

Тази, като че ли извънземна дума „задание“ включва  най-общо описание на какво ще строя. Ама не как си го представям в резида и дърво, а за какво ще ми трябва . Демек какъв проблем трябва да си реша, построявайки го. Строителството на къща е далеч от самоцел, макар че има доказателства и за обратното.

Какво ще строя: къща за себе си или  къща за децата (колко деца, колко големи), или за компанията (коя компания? моята или на жената или двете заедно). Къде ще я строя: в палнината на село, в града,  на морето. Вярвайте ми, колкото повече информация обработите толкова по-добре . Всичко има значение. Пакетирайте всички тези мисли и отидете да си намерите архитект, който да ви помогне. Намерите ли архитект се гответе да преживеете една дълга връзка.

Връзката архитект– клиент е безкрайно задължаваща и емоционално натоварена, особенно щом става въпрос за личното ви пространство– къщата. Знам от личен опит, че обикновенно лисва достатъчно диалог, в сучаи, в които клиентът си мисли: наемам си архитект, обяснявам за дървените капаци и останалото е негова работа (да чете мисли например). Моята работа е тази да се правя на този, който дава парите и да пришпорвам процеса. За жалост после излиза друго и почвате да перустройвате на втората година.

Щом ще си строите къща за себе си, драги клиенти, ще се наложи да се доверите на тоз човек- архитекта и да го допуснете в личния си живот, много повече отколкото сте си предстявли. Колкото повече информация за вас и за всичко, което ви вълнува има в наличност, толкова по- верятно е да се вземат правилните решения за куп неща. Приемете го като ваше задължение и няма да съжалявате.

В крайна сметка, това което всички някак си НЕ разбират, е че архитектурата не е естетиката на комбинацията на цветовете на покривките и килима, а начин да се решават проблеми. Устройството на бита е генералният проблем на живота ни и за това е безкрайно деликатно, когато трябва да го поверим на някой друг.

Архитектурата е деликатно нещо, дами и господа.

Помислете си само, този човек, който проектира вашата къща до голяма степен влияе  на това, как ще живеете в нея от тук нататък. Как ще готвите, посрещате гостите си, отглеждате децата си, ако щете. Добре е да помислите за това преди да решите как да инсценирате взаимоотношенията с него и изобщо, кой да бъде той.

Разликата между много добрият архитект и безкрайно добрият архитект на къщата ви е тази , че освен всичките си качества и компетентности, които трябва да притежава,  това е този на който му пука за вас. 

Сега към архитекта:

Сигурно най- трудното нещо на света е да кажеш „не“. И то да кажеш „не“ на хонорара.

Мили колеги, архитектурата е принципна професия. Като такава е просъществувала във времето- като рефлекс, но и като регулатор.  Когато нечия безумна идея не е по силите на вашите естетични и функционални рецептори, възпротивете се на тая работа, аргументирайте се и ще имате шанс да промените нещо към по-добро повече,  от колкото,  ако веднага се съгласите под страх, че други 3 ма архитекта ви дебнат, как ще изпуснете хонорара.

Въпреки всичко съм на мнение, че нещо, колкото и да не ви е по вкуса, може да се превърне във вдъхновение. Дори да се отнася за балюстрадни парапетчета от непривично естество. Добрият архитект трябва има търпение в повече и да приема предизвикателства от подобен характер, стига да може да ги овладее и превърне в нещо стойностно. Когато сте честни с клиента си и той е разумен човек, можете да стигнете до диалог, който да постигне нещо, ако не друго то поне уважение. Ако не- диалог няма , но има има желание за изява на кича и на комплекси от всякакво естество на всяка цена, то бягайте на далеко. Има опасност да проектирате и реализирате хонорар за няколко месеца луксозен живот, но някъде ще стърчи ваше творение, което може да ви надживее и да достигне до поколенията и след вас. Избирайте значи.

Животът е кратък, изкуството– вечно.

АРХИ...кво?

След  края на измислената строителна тупордия в нашата държавица ( така нареченият  строителен бум) се събудихме всички с нови апартаменти, нови съседи, нови дългове към банките и нови течове в покрива.

Ерата на строителството освен , че не успя да реши социално- битовите ни проблеми  по стария модел на петилетката, и то смятам да отбележа, че такива проблеми за решаване тъй или иначе нямаше, или те бяха от всяко друго , но не и от жилищно естество, ( кажете ми, какво се построи, за да се повиши качеството на средата в която живеем, например?) освен това, значи, успя да ни създаде само безкрайно много нови главоболия. Като започнем от най- главното: пренаселването на столицата с устроени врата до врата ( балкон в балкон)  хора, които принадлежат към свободните хоризонти в провинцията много повече, отколкото към неконкурентната градска среда, в която са се захвърлили да си търсят късмета.

И така на първо място сътворихме си един гигантски дисбаланс от демографско- икономическо естество, който почна да ни накланя застрашително към потъване. От друга страна, за да балансираме с тежестите  реализирахме една Велика Бетонна Българска Стена от север та до юг на Черноморието. Гениaлната идея беше да развием топ туризма, но тя освен че ни отдели завинаги от морето ни докара куп скандинавски главоболия , изтрезвителни и понятия като „балконинг“.

А и не на последно , да центрираме в територията народна  и да не остане някой курорт  и неговите предприемчиви обиталели  разочаровани, успяхме да изорем последните запазени автентични къщи в Банско, Смолян и сие и да поналеем бетонец по пистите. Последното нямаше да е чак толкова лошо, особенно за тълпите почитатели на ски спорта и на „народните“ цени, ако планината не започна периодично да затрупва всяка пролет петзвездните хотели – нашата гордост- с речни насипи и кал  и с скандала с Натура 2000 не ни докара нови главоболия с Евросъюза.

И така след уталожване на строителните пушъци и дърпане на чертата, много хора разбира се почнаха да си задават въпроса, за чий * трябваше да се случи това и разбира се да се оглеждат и да се сочат с пръст кой за какво бил виновен.

Разбира се строителството беше и е по цял свят един от най- удобните начини за препиране на пари. ОК така се случи и при нас, няма да изпадаме в подробности. Но защо при положение, че се построи толкова нещо с тия свободни капитали се построи ТОЧНО ТОВА. Това ли беше най- доброто което бум-поколението успя да измисли и осъществи. Това ли бяха хвъркатите идеи  и компетентност  на съвременния български архитект?

Това че някой ми се оправдава, че зарад парата и благото на семейството си е бил принуден да маже пeмбени мазилки и да кичи балкончета с балюстради ни най- малко не мож ме трогна.

Всъщност за да не се увличам искам да кажа , че целта ми тук от началото не беше да хуля този и ози кой какво направил и не направил. За целта си има други сайтове, които редовно следят и критикуват и аз ги поддържам с две ръце. Но драмата е , не че ясно виждаме всички кое как не се прави. Ясно. Как се прави обаче, това е въпросът, който ме тормози, че никой не го тормози...

И понеже често разсъждавам над този въпрос, реших да споделям някои изводи тук. Надявам се тези теми да са градивни и инспиративни много повече отколкото укорителни и демотивиращи, както и любопитни не само за колегията.

Съществува една такава голяма неизвестна за предмета на дейността на архитекта. Някои разбира се ще се огледат наоколо след уталожване на  пушъците и ще вдигнат рамене и ще кажат, че от тях няма полза или тя е толкова, колкото да  помогнат да се узакони  барачката до гаража в двора. Други със страхопочитание гледат на нас, като на някакви свръх технолози, боравещи с ракетна техника софтуери, други виждат в нас абстрактни артисти, реещи се из небесата на теориите и прочие. Всичко това може донякъде и да е вярно. Ние архитектите  наистина сме артистични свръхтехнологични узаконители на барачки, но това съвсем не е това, което се нарича правене на архитектура. Иска ми се да повдигна завесата на тази мистерия, така че да хвърля светли а върху това „как се прави“. Макар, че за мен по- голямата, грандиозната „конспирация“, стояща зад дейноста на архитекта, е не „как?“, а  „ЗАЩО АДЖЕБА Е НЕОБХОДИМО?“.

И така, ако успея да предизвикам интерс и да намеря някакъв си начин да обесня що е то архитектура и има ли почва тя у нас, мисля, че ще постигна сближаването между две основни фигури на сцената а именно: архитектът  и неговият клиент.  И понеже мисля че това е една от най важните сглобгки в изграждането на условията за създаване на истинската и добрата архитектура, то пожелайте ми успех.